В последните дни една от най-обсъжданите теми е връщането на казармата – онази черна прокоба, която дебне зад ъгъла горките, крехки мъже и заплашва тяхната физическа, психическа и емоционална цялост.
Не бих желала да ви скандализирам, но от тази трибуна тук искам да се обявя за моментално и пълно връщане на казармата. Колкото по-бързо я върнем, толкова по-доволна ще съм.
Но, разбира се, при едно условие. Тя да е достъпна само за многодетни майки. Или за майки на особено буйни деца.
Нямам търпение да върнат казармата, да получа призовката, да нарамя пушка и да се обърна към мъжа си с думите „Отивам в казармата, съжалявам, но ще трябва да се оправяш сам“ и после внимателно и тихо да затворя вратата зад гърба си, за да не събудя децата.
Колко да е страшно в тази казарма?
Щяло да има много готвене, чистене и стоене прав в казармата. Господи, смея се през сълзи.
Колко чистене, готвене и стоене прав да има?
Откога мечтая да ми дадат един казан, да нахвърлям безразборно 40 пакета боб, 35 чушки, едно кило олио, едно кило пипер и да кажа „Яжте“ без заплахата всички да започнат да се кривят в погнуса, да имитират повръщане и да започнат да крещят „Не го искааам тоя гадеен боооб“.
Наместо това – дълги маси и десетки многодетни майки, облечени в зелените си дрехи, ядат боб разсеяно и от време на време някоя се провиква „Страшен боб, благодаря ти, че сготви вместо мен. Здраве желаем“.
Мечтая да ми връчат една четка за зъби, една кофа и да търкам фугите на коридора, докато не стана едно цяло с голямото вселенско съзнание. Да не се тревожа, че старшината не си е написал домашното, че другият старшина се е наакал в гащите, че свинското загаря, че проектът ми е две седмици назад, че трябва да се обадя на лекаря на третия старшина, за да го питам кога му е ваксината. Само аз, четката за зъби и фугата. Една майка – Буда в казармата, която чисти в пълна концентрация.
Щели сме да имаме униформи.
Чудесно. Няма да има 5 вида различни перални – една за бяло, една за цветно, една за червено, една за вълна и прочие. Край с гардеробите, край с милионите чорапи в различни размери. Два чифта униформи, три чифта чорапи и блаженството на простия живот.
Искам да давам наряд. Да стоя права цяла нощ в тишина, да наблюдавам звездите и да си мисля колко е спокойно и тихо около мен. Никой не реве. На никого не никне зъб, никой няма шарка, разтройство, кашлица, заекване. Въшките не са проблем, защото в казармата не е като в детската градина. В казармата не връщат никого за въшки, докато ти плачеш истерично в банята и се чудиш как ще ходиш на работа и ще си гледаш детето. В казармата въшките и военното дело вървят ръка за ръка.
Искам да марширувам. Нарамила огромна раница, пълна с неща, равностойни на онези, които всеки ден мъкна – две кила патладжани, кило домати, 9 пилешки бутчета, две кила картофи, лаптоп, документи, резервни обувки за децата, кърпи, памперси, зарядно за телефона, бисквити, био сок… извинете, отнесох се. Както и да е, имах предвид нещо тежко, с което да обикалям с часове и най-сетне да отслабна. Да си обърна внимание, защото извън казармата това просто нямам никакво време. Но в казармата ще имаме тичане, маршируване, клекове, лицеви опори. Всекидневен, безплатен фитнес. След 6 месеца ще съм с онези мечтани плочки на корема, които се стремя да направя от 1987 година.
Искам да си лягам рано. В девет ако може, благодаря. Вечер, щом изгасят лампите, с другите майки ще си шушукаме колко е тихо в казармата, какъв чудесен ред има, как всички си подреждат дрехите и обувките и никой не си разпилява пъзела по пода. После доволно ще се смеем преди да потънем в дълбок сън чак до 6 часа, когато всички ще ставаме заедно, а не майките да стават в 6 и половина, а мъжете да спят до осем, до девет и други блажени часове, защото „трябва да се наспят, че после са на работа“.
Искам някой друг да крещи вместо мен. След всичките години крещене „Колко пъти съм казала, че…“, „Как е възможно да …“, „Вие в гората ли сте отраснали?“ и прочие, бих искала Българската армия да ме замести в тази ми функция. Нека някой друг крещи, аз ще кимам в знак на съгласие, защото, в края на краищата, убедила съм се от опит – който крещи, е един нещастен, изморен човек, докаран до крайност, който е прав, но никой не му обръща внимание. И не само ще кимам в съгласие, а от време на време ще се провиквам „Точно така, благодаря ви, лейтенант Иванова. Благодаря ви, че си правите труда да крещите и изразходвате малкото ви останали нерви и сили, за да ни научите нас на нещо. Искате ли чаша вино и кекс? Здраве желаем!“
Искам да слушам военни маршове. Искам да отворя тази уста и от нея да не излиза за разнообразие „Олд макдоналд хед а фарм“ или „На дивана, под юргана“ а мощно да запея „Шуми Марица окървавена!!“ без някой да шътка и да ми шепне “Престани да крещиш, ще разстроиш децата!!!”
Искам и да стрелям. Да застана на онази проклета мишена, да се замисля за размера на социалните надбавки, състоянието на тротоарите в София, фактът, че не съм била на фризьор от 4 години и да започна да стрелям, да стрелям, докато всичко се оправи, не се успокоя и усетя аромата на пролетните цветя.
И когато ми разрешат телефонно обаждане до вкъщи и мъжът ми в паника ми изкрещи в слушалката “НО ТЯ НЕ ИСКА ПИЖАМАТА НА КОНЧЕТА, ИСКА ПИЖАМАТА НА ЗЕБРИ, А АЗ НЕ ЗНАМ КЪДЕ Е И ТЯ НЕ СПИРА ДА РЕВЕ!!!!”, аз ще му кажа “Но, съкровище мое, аз съм в казармата. Не мога да ти помогна. Трябва САМ да разбереш къде е пижамата на зебри. Знам, че ти е трудно, но аз все пак имам да браня територията ни от вражески сили”. И ще затворя.
И накрая, когато се върна от казарма, да говоря за това до края на живота си с мъченически израз на лицето. А след някоя и друга година да ме викнат в запас. Защото нивото на армията трябва да се поддържа.
А ако започне война и се наложи да ида на фронта, нима се съмнявате, че ще има нещо по-страшно и опасно от майка на три деца с пушка в ръка?
Извинете, прави сте. Има.
Майка на четири.
Автор: Елисавета Белобрадова (майка на 3 деца)
П.П. Трябва ни армия от майки на многодетни деца или на буйни деца. До избухването на война можем да ги преобразуваме във Еко фермерски войски с основно занимание еко земеделие. Да отглеждат рози, зеленчуци, плодни дръвчета и канабис. Само за 1 година от ЕКО фермерски войски от мами от отглеждане на натурални рози (розово масло) и зеленчуци, българската армия ще е с препечелен приход по-голям от общият бюджет на армията ни за последните 10 години. Да вземе тая армия да произвежда нещо

Част от продукцията хранта и от средствата могат да се пренасочи към домове за деца лишени от родителски грижи, доме за стари хора, болници, училища и градини.
За 1 година отглеждане на Канабис от мамите от фермерски войски ще се изкара приход по-голям от бюджета на армията ни за последните 30 години.
И многодетните майки ще са доволни, и народа ще е доволен... само бащите няма да са доволни хаха, че ще трябва да се справят с "женската работа". Дами и господа не трябва да обезличаваме жените си, като искаме от тях да ни бъдат равни и да вършат неща които ние мъжете правим. Жените са сътворени за това, което не е по силите на мъжете
Ще има голям наплив към фермерските войски и от майки, и от бащи, и от тинейджъри и от всякакви доброволци (особено ако се отглежда и Канабис от армията ни)
За качественни инструменти за фермерски войски можем да почерпим идея от Pedro Reyes, който е творец от Mexico City, който претопява оръжия и ги прави на лопати и други инструменти за земеделието. Той напълно вярва, че трябва да превърнем провалите на нашата цивилизация в позитив. Рейес работи с материал, който обикновено се възприема като повреден, и го преработва в нещо красиво и функционално. Разглеждайки насилието срещу оръжията в Мексико и особено в Кулиакан, където тази година се наблюдава най-висок процент на насилие в Мексико, Рейес реши, че трябва да направи нещо. Той започна, като помоли хората, които живееха в Кулиакан, да заменят оръжията си за купони, които могат да бъдат изкупени, за да получат неща, необходими за едно домакинство.
Говорейки пред списание BOMB ( БОМБА) , Рейес посочи, че нещата, които са смърдящи и гниещи или почти мъртви, могат да се използват за създаване на компост, който създава нов живот. Има много начини за решаване на тези проблеми, ако ги разгледаме от различна гледна точка. Той взе оръжие, използвано за убиване, и го превърна в инструмент, който носи живот.
И Рейес се погрижи да разбере своята точка. Когато приключи с събирането на оръжия, той ги отведе във военна база и направи публично шоу за разбиване на всички оръжия с парен валяк. Едва след това започва процесът на топенето им и превръщането им в лопати. Лопатите са получили дървени дръжки, за да бъдат лесни за използване. Сега тези оръжия могат да се използват само за засаждане на дървета и внасяне на нов живот.
Освен образователни функции, работата на Рейес с тези оръжия е известна и лопатите са изложени в художествени галерии, вариращи от художествената галерия във Ванкувър до Maison Rouge във Франция. Точно както при оръжията, лопатата има функционална употреба и престъпна употреба. Надяваме се, че вдъхновението зад проекта ще проникне в онези, които използват тези лопати и те винаги ще ги използват, за да създадат живота и да го подхранват.