псилоцибин

Този път наред е науката

Кое е първото, което ви хрумва, когато чуете, че все повече хора се интересуват от психоактивни вещества? Може би „Наркозависими“, „Накъде отива светът“, „Нищо не е както едно време“. И с трите ще сте на прав път – светът наистина се променя, за да могат все повече образовани и любопитни хора да използват науката, за да третират състояния като зависимости, депресия и тревожност, а и да погледнат на себе си и живота с нови очи. Почти буквално. През последните години изследователската дейност с психоактивни вещества (наричани още психотропни, ентеогени, психеделици, халюциногени) е нещо, за което светът говори все по-усилено, след затишието и стигмата през последните 50-60 години.

За да напише своята книга How to Change Your Mind, уважаваният американски журналист и активист Майкъл Полан (автор на нашумялата книга „В защита на храната“) тества върху себе си различни халюциногени и психотропни церемонии. Интервюта с хора, които имали този опит, запалили интереса му и след като изпробвал всичко това, Полан се усмихва: „Дали сега се страхувам по-малко от смъртта… Да, може би да.“ В същото време New York Times публикува заглавия като How LSD Saved One Woman’s Marriage. В платформи като Reddit се трупат истории за просветление чрез халюциногени, поръсени тук-там с някой ужасен „психотропен турист“, който е прекарал най-кошмарната вечер в живота си и никога повече не би повторил. Какво значи всичко това? Побъркали ли са се учените и откъде се появи този интерес към психеделиците? Според Пол Остин, създателят на интернет страницата The Third Wave, основен лектор и едно от водещите имена по темата за психеделиците: „Първата вълна на интерес пъм психоактивните вещества е била в древността, когато са имали религиозно значене. Втората – през 50-те и 60-те, когато хората са ги използвали за забавление, без да знаят какво правят. Третата е сега – психеделиците отново заливат света, но през научен подход.“Що е то психеделик и откога има почва у нас

Много хора, дори тези, които би трябвало да са запознати с въпроса, като лекарите, слагат всички дроги под общ знаменател. Важно е да знаем, че психеделиците са най-вече псилосибин, мескалин, пейоте, LSD, DMT – те са в отделна група, защото влияят на мозъка по съвсем различен начин, а употребата им има дълга история.

Добре известно е, че психотропни отвари като аяхуаска от хилядолетия се използват в ритуалите и народната медицина на Южна Америка. Всъщност голяма част от древните култури са се осланяли на психеделици в различни ситуации – за прозрение, лечение, военна мощ или просто за забавление. България не прави изключение. Етноботаниката споменава използването на псилоцибинни гъби (по-познати като магически или халюциногенни) и растения като татул в обредите на прадедите ни. А една от древните рисунки в пещерата
Магурата изобразява гъба и двама души, като най-честото тълкувание е церемония с псилоцибинни гъби. Може да звучи невероятно, но и в социалистическа България психотропните вещества не са били забравени – по това време психиатри правят клинични проучвания с мескалин, а най-известни са тестовете на д-р Марина Бояджиева, при които на 140 души от всякакви прослойки на обществото било дадено LSD.

Докато по онова време клиничните проучвания били спорадични и държавата ги пазела в тайна, днес световната научна общност е насочила вниманието си към халюциногените. За тях се пишат книги и се провеждат конференции от сериозни учени, които искат да разберат дали психеделиците основателно са незаконни или крият неподозиран потенциал.

В своята лекция за научната платформа TED Розалин Уотс разказва историите на няколко души, които десетилетия наред се борили с депресия. Опитвали различни видове психотерапия и медикаменти без резултат, докато не станали част от клинично проучване с псилоцибин. Розалин е психолог и част от екипа на Imperial College London, който провежда изследвания върху психеделиците. „Благодарение на контролираното и внимателно използване на психоактивни вещества някои от тези хора постигат за 6 часа такъв успех, който би отнел 6 години психотерапия“, завършва разпалено лекцията си тя. Екипът на Imperial College далеч не е единственият, който прави подобни сондажи.

Eдно от най-известните изследвания с псилоцибин идва от реномирания университет Johns Hopkins. Участвалите са хора, каквито приемаме за сериозни – на средна възраст, със семейство, кариера и „нормален“ живот, с една важна специфика – всички те били терминално болни от рак. Месеци след проучването обаче резултатите продължили да показват, че приемат случващото се по-лесно и успяват да се радват на живота, който им оставал. Дори хората около тях ги намирали за по-малко депресивни и тревожни, с подобрено психично здраве и социални контакти. При публикуване на изследването дори на най-големите скептици било трудно да намерят солидни аргументи против.

Разбира се, лабораторните изследвания са контролирани, а резултатите – сравнително лесно измерими. Какво обаче се случва, когато подобни методи се приложат в реалния живот? Мария Папаспиру е от един нов тип учени – не говори излишно сложно и не бърчи вежди, за да си придава сериозност. Напротив, има обица на носа, ходи по фестивали, но обсъжда работата си с такава отдаденост, че едва ли някой би я помислил за несериозна. След повече от 15 години като психотерапевт Мария Папаспиру често работи с хора, които са станали жертва на характерен за западния свят модел – свръхпредписване на лекарства, които третират симптома, но не и причината.

Още по-сериозният проблем е, че към някои от тези лекарства лесно се изгражда зависимост, а отказването им отнема години и е ужасно мъчително. Затова Мария започва да се интересува от алтернативите и така стига до проучвания, правени през 50-те и 60-те години, преди психоактивните вещества да бъдат забранени от закона заради нерегламентираната и често безотговорна употреба по време на т.нар. хипи ера. С времето научава толкова, че започва да води лекции пред British Psychological Society и често гостува на различни международни форуми. „За някои хора психеделиците са последният шанс да си върнат желанието за живот. Те не ги взимат, за да се надрусат, а за да си помогнат след години неуспешна терапия за депресия, мисли за самоубийство и PTSD (синдром на посттравматичен стрес)“, обяснява Мария от кабинета си в Брайтън.

Тя обаче не е съгласна с популярното напоследък твърдение, че една нощ с психотропна отвара в някоя гора се равнява на години психотерапия: „Психеделиците, изглежда, са изключителен инструмент, който може да помогне за това да отворим вратата към разрешаването на проблемите си. Но все пак трябва да поработим в нормалното си ежедневие, за да минем през тази врата.“ Точно както заключват учените от почти всяко изследване по темата, Мария се съгласява, че психеделиците имат потенциал, но не са подходящи за всеки, също както медикаментите не бива да бъдат предписвани безразборно.

Едва ли обаче за някого би било изненада, че много хора експериментират с психоактивни вещества на своя отговорност, далеч от лаборатории и бели престилки. В последните години така нареченият психотропен туризъм става все по-популярен, а заглавията в големи международни медии – все по-гръмки. Неподготвени туристи отиват в Южна Америка, най-често Перу, за да опитат традиционни за региона психеделици. За съжаление някои от тях стават жертва на този тип туризъм, който вече се е превърнал в доходоносен бизнес, защото тръгват с нагласата, че това е някакъв парти наркотик или история, която после да носят като медал. Докато истинските шамани преминават традиционно изтощително обучение в продължение на години и така получават приемственост от хилядолетна култура, за да помагат чрез отварата, броят на самозванците расте.

Така някои невръстни туристи получават болезнения урок, че психеделиците не са играчка, с която малко да се позабавляваш. „Виждала съм хора, които са дезориентирани и много изплашени по време на своето преживяване с психотропно вещество. Когато обаче са в защитeно пространство, с обучен екип от психолози, психиатри и лекари, могат да преминат невредими и да се върнат към обичайното си съзнание с ново, по-дълбоко разбиране за себе си и света“, разказва Мария Папаспиру в отговор на заглавия тип „Психотропни туристи получават побой вместо просветление“.

Александра Лазарова има уникална за България перспектива – едновременно е химик и има опит с психеделиците. Затова знае, че преживяването може да е като 12-часов маратон на Хичкок между стените на собствения ти ум, но и също „психеделиците могат да бъдат изключителен инструмент за изследване и разбиране на съзнанието в ръцете на онзи, който е добре запознат със свойствата им и ги използва внимателно“.

За много хора, които за пръв път чуват думата психеделик извън поп културните референции, всичко това може да звучи отвлечено и неразбираемо. Изглежда, разказите от първо лице трудно могат да дадат кой знае каква яснота, защото в тях става въпрос за необикновени преживявания. Все едно да се опитате да опишете на някого какво е червено, без той никога да не е виждал цветове.

Все пак Лора Иванова прехапва устни, събира кураж и се съгласява да опита: „При първото си преживяване с такова вещество се превърнах в страничен наблюдател на травма от детството, която бях забравила. Видях как е повлияла на всичките ми връзки с хората до момента. Беше страшно трудно – представете си изведнъж да ви шамароса нещо, което толкова ви е изплашило, че мозъкът е потиснал спомена. Но ми помогна да се разбера по-добре и да изградя по-пълноценни отношения с околните. Други пъти се е случвало да видя света като мрежа от светлинки – всеки човек е едно пламъче и дори най-незначителните му действия влияят на всичко останало. Разбира се, в нормалното си ежедневие пак се ядосвам, това усещане трудно се задържа, но се опитвам да работя над себе си и да гледам на хората с разбиране. При едно от последните ми психеделични преживявания след смъртта на мой близък се почувствах така, както той се е чувствал през последните си дни. Звучи налудничаво и е трудно за обяснение, но много ми помогна да преодолея загубата му“, споделя Лора.

Външно тя не се е променила, не е започнала да ходи с корона от пера и да носи тотеми, но твърди, че се чувства по-добре в кожата си. Все пак рядко разказва заради студените или насмешливи погледи, с които посрещат думите ѝ.

Симеон Керемедчиев е един от младите хора в България, които искат да предизвикат разговор за психеделиците, дори с цената на лични нападки, затова не крие интереса си към тях. И все пак казва: „Преди много исках да говоря на хората за това, но сега се отпускам в разговори само ако някой прояви интерес, защото за мнозина темата не влиза в графа „нормално“. Психеделиците са просто един инструмент за лечение и осъзнаване. Важно е човек да вникне и да прояви интерес не към тях самите, а към това, което ни показват.“

Изглежда, обща тема в много психеделични преживявания, независимо дали се случват на полянка в планината или в стерилен кабинет, е усещането за свързаност. Познато е като „его-разпад“ и частично обяснява защо психеделиците помагат при тревожни и депресивни разстройства. В труд на Imperial College London се казва, че някои от хората в техните експерименти се чувстват „много по-малко погълнати от собствените си проблеми и тревоги“ и преживяват „свобода от собствените си ограничения заради чувството на свързаност с целия свят“. В среда, движена от лични интереси и култ към материалното, подобни открития звучат застрашително, но може би си струва да се помисли над тях, дори само като умствено упражнение.

Не бива обаче да се забравя, че все още не съществуват данни, които показват какво се случва с един човек, опитал психеделик, в дългосрочен план. Затова изследователите и психолозите като Мария Папаспиру категорично заявяват, че не подкрепят употребата на каквито и да било незаконни вещества, особено на своя глава. Добавя, че също като други стресови ситуации в живота, например развод, катастрофа, уволнение, едно тежко психеделично преживяване може да повлияе негативно на хора с разстройства на мисленето и това е една от причините тези вещества да не бъдат възприемани лековато. „Подкрепям обаче допълнителното клинично изследване на психоактивните вещества и създаването на диалог за тях – както в професионалните, така и в социалните среди“, уточнява Мария.

В крайна сметка изводът на специалисти и любители, изглежда, е един и същ – легално или не, който е решил да изпробва психеделиците, сам ще намери начини да го направи и нито законът, нито който и да било може да попречи. Но след като такива опити така или иначе винаги е имало и вероятно винаги ще има, то поне нека не спираме науката от това да разбере повече за тях. Така ще могат да се прилагат полезно и безопасно както за лечение, така и за промяна на перспективата при здрави хора.

Именно с идеята за диалог в началото на септември в София се проведе събитието Uprooting Stress with Psychedelics („Лекуване на стреса с психеделици“). Двамата лектори, Грег Дън и Крис Морган, притежават докторска степен, съответно по неврология и фармакология, с които прогонват всякакви съмнения, че това е някаква сбирка а ла Уудсток. Може би точно заради това интересът към събитието беше огромен.

Любомир Бабуров е създателят на Ratio, които организират събитието. Прави го, за да даде своя принос към една информирана и социално ангажирана общност, която базира мненията си на знание, а не на предразсъдъци. „Не казваме „Ходете да взимате псилоцибин и светът ще стане розов“, не даваме безплатни мостри на вратата. Идеята е да има разговор за тези вещества и да започнем да се информираме като общество“, обяснява той.

Илюстрация

Крис Морган и Грег Дън започват разговора с това, че е важно да не повтаряме грешките от 50-те и 60-те в САЩ

Грег: Вълната от хаотична, недообмислена употреба на психеделици тогава съвсем естествено е довела до тяхната забрана. Това е в ущърб на обществото, защото за няколко десетилетия научните изследванията с тях са секнали.

Крис: Сцени тип Уудсток са това, което плаши обществото. Затова, ако искате да използвате психеделиците само за удоволствие, имайте предвид, че именно лошият им имидж като лайфстайл избор пречи на възможността да се помогне на хора в терминален стадии на рак и с други сериозни проблеми.

Какво породи интереса ви към психотропните вещества?

Крис: За пръв път опитах в колежа – най-лошото място, където да го направиш, защото си твърде млад и неподготвен. Именно личният опит запали интереса ми – ретроспекцията над това преживяване и мисълта „Не мога да повярвам, че това наистина се случи“. Имах късмета първото ми преживяване да е много позитивно, макар и безотговорно. Когато видях резултата, реших, че искам да изуча тази сфера по по-продуктивен начин.

Грег: За мен беше нещо подобно. Винаги съм се интересувал от човешкото съзнание и когато опитах психеделик за пръв път… трудно е да се опише колко дълбоко ме промени и колко удовлетворяващо беше да видя доказателства за по-висши нива на съзнание.

Какви са основните разлики във влиянието на психеделиците и другите наркотични групи?

Грег: Едно от най-интересните неща, които психеделиците правят, е да създават нови и много по-богати връзки между различни звена в мозъка. Затова са най-подходящи за по-възрастни хора, чиито мозъци отдавна са свикнали да минават по пътя на най-малко съпротивление. При депресивните разстройства също има утвърдени мисловни вериги, само че негативни. Психеделиците отслабват връзките между тези вериги и същевременно изграждат връзки с нови вериги. Така човек може да излезе от порочния кръг на негативни мисли и самообвинения, на чисто неврологично ниво. Повечето други забранени вещества просто стимулират системата за възнаграждение в мозъка и затова хората искат да ги взимат отново и отново.

Крис: Към психеделиците няма физическа зависимост и абстиненция. Все пак прекомерната употреба представлява проблем, както и безотговорното приемане.

Културите, които използват психеделелици традиционно, имат обучени шамани и духовни водачи, които да водят хората през тези понякога трудни преживявания. Как ние, в Западния свят, можем да направим същото само с нашите университетски дипломи, но без хилядолетната културна приемственост?

Грег: Приемствеността от древните култури е много важна. Важно е да се учим от техните опит и мъдрост. Затова не виждам защо съвременните учени да не добавят тази мъдрсот към научните факти. Ритуалната репрезентация помага на хората да сложат психеделичния опит в някакъв контекст и би било абсурдно да игнорираме това знание, но дали са ни необходими конкретните предмети от шаманските церемонии, като дрънкалка от черупка на костенурка – едва ли. Психеделичното преживяване разбива напълно представите на човек и в този момент най-важно е до теб да има някой с опит, на когото можеш да се довериш.

Ако някой поиска да разбере повече къде да търси информация, така че да се образова и за двете страни на въпроса?

Грег: Нека избере статии и книги, които се фокусират върху реалната научна работа. В интернет има какви ли не истории, за които няма как да се провери дали са верни. Затова обърнете внимание на сериозната дискусия по темата. А също и на онези култури, които са успели да интегрират психеделиците в нормалния си живот от древността до днес.

Съвсем честно – подкрепяте ли използването на забранени вещества?

Крис: Не! Безразборното ползване крие риск. Не в смисъл на физически увреждания на мозъка, а психологически травми. Това са много мощни молекули и докато науката не разбере повече за тях, мястото им е в лабораториите, под контрола на обучени, опитни специалисти.

Грег: Нужни са повече изследвания. Ако беше друга молекула, която не носи всички проблеми от миналото и цялата тази стигма, хората в момента щяха да се побъркват. Това щеше да е следващото голямо откритие в науката. Има сблъсък само между ефектите и историята им, така че трябва да сме внимателни, за да не върнем отново назад научния прогрес.

Източник: https://www.capital.bg/light/tema/2018/09/07/3307020_vreme_psihotropno/